Малко въпроси са по-важни за едно общество от начина, по който то разпределя ресурсите си. И тъй като ние все още живеем в условията на модерната държава, част от ресурсите в нашето общество – данъците, които плащаме, биват пренасочвани от правителството към различни сфери и дейности. Особено пипарлива е темата за плоския данък у нас.
Това писание ще се опита да внесе малко яснота по въпроса за връзките между данъчните приходи по консолидираната фискална програма, държавните разходи за крайни стоки и услуги, както и само данъчните приходи от данък върху доходите от труд, и корпоративна печалба, и реалния БВП. С други думи – дали данъците, които плащаме и разходите, които държавата прави осигуряват по-голямо производство и просперитет в икономиката.
Враждуващите лагери и тук са два. Първият е предвождан от Солоу, според който в дълъг период няма никаква връзка между данъчната политика в една икономика и реализирания икономическия растеж. Накратко, моделът на Солоу „твърди“, че дори данъчната политика да има неблагоприятен ефект върху БВП в кратък период (какъвто е общият случай), в дългосрочен план тя не се отразява върху икономическия растеж.
В другия ъгъл са Ромър и ендогенната теория за растежа, според които държавните разходи и данъчната политика могат да имат перманентен и дългосрочен ефект върху нарастването на съвкупното производство.
Е, коя от двете идеи печели в България ?
Отговорът на този въпрос изисква малко повече от демагогстване. Изисква емпиризъм (или поне във вида, в който той се използва в икономиката). За тази цел са съставени няколко иконометрични модела. Би куул обаче, читателю, тъй като техническите подробности ще „напъхам“ в приложението след края на този текст и няма да е нужно да се занимаваш с тях. Тук ще изведа само основните изводи.
Целта на цялата тази процедура е да установим дали има количествени връзки в дълъг период между:
1) Размерът на сумата от приходите от корпоративен данък и данъка върху доходите от труд в икономиката от една страна, и съвкупното производство (разбирай реалния БВП) от друга;
2) Размерът на общите данъчни приходи спрямо икономиката и реалния БВП (разбирай съвкупното производство);
3) Размерът на държавните разходи за крайни стоки и услуги спрямо икономиката, и реалния БВП.
Разглеждания период включва тримесечни данни от 1999Q1 до 2013Q4. И за да е пълна интригата той е разделен на два подпериода. Първият включва 1999-2007 г. (преди въвеждането на плоския данък), а вторият, съответно 2008-2013 г. (след въвеждането на единната пропорционална ставка).
Изводи от изследването.
Интересни, но не особено изненадващи.
Всички тестове за коинтеграция (разбирай дългосрочни връзки, или още – дългосрочно равновесие) и в трите случая отхвърлят наличието на дългосрочни взаимовръзки между реалния БВП и данъчните приходи, както и държавните разходи.Нещо повече, тестовете за Грейнджър причинност показват липсата на причинно-следствени връзки между трите независими променливи и реалния БВП дори в кратък период.Единствено за периода 2008Q1-2013Q4 (след въвеждането на плоския данък) се наблюдава двупосочна причинност между относителния дял на общите данъчни приходи в икономиката и растежа.
Нека сведем нещата до съвсем простички изводи. Солоу побеждава. Някъде измежду рундовете (разбирай тестовете) обаче станаха ясни някои неща. Първо, дебатът ЗА или ПРОТИВ плоския данък не е особено ползотворен, с оглед на това, че и преди неговото въвеждане (а и след това) относителните дялове на данъчните приходи (и държавните разходи) в икономиката нямат дългосрочна връзка с произведените крайни стоки и услуги в обществото. Казано с други думи – икономическата реалност у нас показва, че и прогресивното, и пропорционалното облагане в дълъг период са неутрални към растежа.
В този смисъл ми се струва, че е време да прекратим преди малко споменатия, не особено смислен дебат (т.е. да оставим плоския данък на мира) и да се съсредоточим върху реалните проблеми. Да, стигнахме до втория извод, който, струва ми се е малко по-притеснителен.
Едно е данъчните приходи да нямат връзка с реалния БВП, но съвсем друго е когато тестовете покажат, че един от важните фактори на растежа – държавните разходи за крайни стоки и услуги, също нямат дългосрочна връзка с растежа. Това означава, че разходите (чието финансиране е от вече споменатите данъчните приходи) не демонстрират положителен ефект върху реалния БВП. А следва да очакваме да демонстрират. Пак стигаме до тук. Държавата налива пари в системи, които са нереформирани и неефективни. А от наливането ефект няма.
