Много често става дума за това, че страната ни е нещо като „данъчен рай“. Това понятие основно се свързва с плоския данък (10%) върху доходите от труд и предприемачество. Забравяме обаче, че тези два налога не са единствените, които гражданите плащаме. И докато плоският данък ни гарантира едни добри условия за привличане на инвестиции, то другите данъци и тяхната динамика до голяма степен влияят върху потреблението.
Причината е много проста – размера на общата данъчна тежест определя и разликата между личния и разполагаемия доход. Последния, от своя страна се поделя на разходи за потребление и спестявания. Колкото по-големи са разходите за данъци, толкова (при равни други условия) по-малък е разполагаемия доход на хората и следователно – по-малко средства за потребление. Последното от своя страна е един от основните двигатели на растежа.
България може да е привлекателна за външни контрагенти с ниските си корпоративни ставки, но данъчната политика към собствените й граждани изглежда се променя.
Относителния дял на разходите за данъци, спрямо размера на средната месечна заплата през 2011 рязко се повишава (от около 19% през 2010 г. до 26% за 2011) – с над 6% за една година. Преведено на обикновен език това означава, че през 2011 г. 26% от заплатата на средно-статистическият българин е отивала за плащане на данъци. Една от възможните причини за резкия скок на този показател би могла да бъде хипотезата за „осветляване“ на част от сивата икономика. Впрочем, това бе и първото ми предположение.
За съжаление обаче това отпада. България към момента е на първо място в ЕС по размер на сивата икономика – 32.3%. Динамиката на този показател пък не се е променял от 2006 г (т.е този процент си е почти постоянен за последните 6 години). Очевидно аргументът за „осветляване“ не е достоверен. Тогава остава другата причина – чисто и просто държавата прибира по-голяма част от доходите ни, в сравнение с 2010 г. и годините преди това.
Да речем, че това е факт. Какво би означавало повече разходи за данъци на домакинствата ? Тук в размишленията ни вече трябва да влезе първия абзац от този текст, а именно – по-голямата данъчна тежест би следвало (при равни други условия) да означава по-малко потребление. Да видим.
Очевидно разходите за крайно потребление относително намаляват. Това би следвало да бъде сериозен аргумент в полза на изказаната по-горе теза – данъчната тежест у нас постепенно нараства (като през 2011 г. това нарастване е значително), водейки след себе си намалена покупателна способност на домакинствата. Последната е една значима причина и за ниския растеж у нас през разглеждания период.
Фактите (разбирай цифрите) показват, че след 2006 г. (когато данъчното бреме започва да нараства) относителния дял на разходите на домакинствата за крайно потребление намалява. С други думи – след 2006 г. се наблюдава намалена покупателна способност, причинена от политиката по увеличаване на общата данъчна тежест в страната. Изключително интензивен е този процес през 2011 г.
Тук някъде е моментът, в който желая да направя своята прогноза. За 2012 г. очаквам относителния дял на разходите за данъци в средната месечна работна заплата да гравитира около 20% (между 19-21%). За 2013 г. обаче, очаквам рязко повишаване на показателя, заради обявеното масирано покачване на местните налози в 2/3 от всички общини у нас. Негативния ефект ще се засили и от въвеждането на данъка върху спестяванията (а и кой знае още колко нови данъци може да им хрумнат на политиците).
В заключение – процесът, който тези две графики реално демонстрират не е никак полезен за нито за икономиката, нито за обществото ни. Ще поясня. От една страна, всички виждаме, че голяма част от развитите страни преразпределят голям дял от произведения БВП чрез бюджета. Но е задължително да уточним – това са държави с изключително ефективен публичен сектор и огромно натрупано богатство.
У нас публичния сектор е най-корумпирания в ЕС, а богатството ни не е за хвалба. Колкото по-голяма част от нашите доходи днес се изземва от държавата, толкова по-неефективна ще става цялата ни икономика. България се нуждае от истински капитализъм, за да може да натрупа богатство.
И от реформиран публичен сектор, за да може той наистина да се конкурира с частния. Тогава, след време, когато сме изпълнили тези задачи, може да започне истински дебат дали е добра идея да нарасне ролята на държавата в икономиката. До тогава всеки допълнителен лев, който минава от джоба на гражданина, в джоба на правителството ни прави всички по-бедни.
