Ще получи повече онзи, който създава повече от онова, което другите искат. Това не е правило, измислено от някой зъл експлоататор, а обективната действителност на социалния ред, основан на разделението на труда. Българинът (в неговия събирателен образ) обаче отказва да разбере, че му се полага да получи еквивалента на онова, което е създал и се счита за ощетен, експлоатиран.
Мнозина в нашата родина считат, че едва ли не някак си американецът (или който и да е друг) идва и скришом ни отнема онова, което по дефолт, по природа, по нашата логика…принадлежи на нас. Хората, които разсъждават така не успяват да разберат, че американците (или които и да са) успяват да ни отнемат само онова, което ние не сме създали.
И така, защо заплатата на българина е по-ниска от тази на другите сродни нему народи ? Много просто. Защото производителността на труда му е по-ниска.
Ако някой желае да получава заплащане по-голямо от стойността на онова, което е произвел, то той или вярва в Дядо Коледа, или смята, че по някакви причини светът му е длъжен, или чисто и просто вярва в социализма. Която и да е причината обаче, тя не прави желанието основателно. Нещо повече – удовлетворяването на желанието му ще донесе вреди в бъдещето както на желаещия, така и на хората, които не вярват в утопии и искат да стават по-добри и производителни в удовлетворяването на нуждите на пазара.
Оплакващия се у нас, че заплатата му е по-ниска от тази на естонеца, или полякът, е в същата ситуация. Последните се радват на по-голямо натрупване на капитал (в смисъла на повече капиталови стоки на един зает), което, в условия на пазарна икономика неизменно означава по-голяма производителност на труда и съответно – по-високо заплащане на труда. Толкоз.
Уви, въпреки големия напредък на хуманитарните и социалните науки, все още е масово разпространено схващането, че заплатите клонят около необходимите средства за съществуването на индивида. Така наречения „железен закон за заплатите“, който твърди, че производителността на труда няма значение. Поддръжниците на тази идея се обявяват за индексиране и администриране на доходите под формата на минимална работна заплата и други форми, целящи покачването на заплатите без оглед на производителността на труда (в някакъв скорошен момент именно тази идея доминираше сред българските политици и групи за натиск).
Само, че историята доказа колко всъщност безсмислен е „железният закон за заплатите“. Ако за първобитния човек парче комат на три дни и вълнена завивка са достатъчни за неговото му оцеляване, то префинените му съвременници считат 50-инчовия плазмен телевизор за необходим елемент на своя екзистенц-минимум. Няма и не може да има единен измерител на необходимите средства за съществуването на индивидите в различните земи и времена. Железният закон и последвалите го политики на неговите привърженици (вярващите в Дядо Коледа) може би са приложими за добитъка, но не и за човека и неговото целенасочено действие. Производителността е важна.
Както обаче вече казахме, повечето хора са склонни да повярват на приказките за Дядо Коледа (идващи от легендата за „железният закон“), отколкото да приемат и проумеят, че единствения начин да увеличат доходите си от труд е като нарасне неговата производителност.
От 2001 до 2006 г. темпът на нарастване на производителността на труда и реалната средна заплата у нас варират в близки граници, което определя и устойчивия характер както на подобряващата се заетост за периода, така и на покачването на доходите. С други думи, работещите са получавали толкова, колкото са произвели, а по-добрата производителност им е осигурила и по-добри доходи.
През 2007 , 2008 и 2009 г. обаче тази тенденция се променят. На пръв поглед може да изглежда, че бързото повишаване на доходите е било нещо хубаво, благотворно. Само, че ако то не е съпроводено от също толкова бързо (по темп на изменение) покачване на производителността на труда, то цялата картинка се ориентира повече към приказките за Дядо Коледа (и неговите безплатни подаръци) отколкото към реалността на устойчивия растеж.
Нещо повече, покачването на реалните доходи и номиналния размер на минималната работна заплата с много по-бързи темпове от производителността на труда само ни насочва към неизбежния резултат, който вече е исторически факт – нарастването на безработицата и сивия сектор. Това е цената, която всяко общество плаща за амбициите на политици и синдикати в сферата на социалното инженерство. За съжаления обаче в крайна сметка пазарът наказва не онези, които са имали претенции, че знаят каква трябва да бъде минималната работна заплата, а обикновения човек, който е останал без работа в резултат на това.
И така, извоювайки по-високи възнаграждения за своите групи за натиск, социалните инженери всъщност ощетяват ниско производителните работници. Няма как да се осъществи покачване на доходите от труд на всички, без това да е предшествано от увеличаване на количеството капиталови стоки на глава от населението и/или увеличаване на количеството пари в обръщение. Ако парите са ограничение, няма как днес и сега заплатите на всички да бъдат увеличени, освен ако това не е за сметка на бъдещи доходи (именно този сценарии се приложи в Гърция и другите общества повярвали в приказките за Дядо Коледа). В дълъг период обаче, единствения начин дадено общество да повишава доходите си от труд е като увеличава производителността на труда си.
Нарастването на реалната заплата (количеството стоки и услуги, срещу които тя може да се размени) в дълъг период зависи от производителността на труда. Единствения вариант патагонецът, който за 1 час произвежда X изделия от А-ти вид, да получава по-голямо реално възнаграждение от тасманиецът, който за същия 1 час произвежда X+1 от същите изделия е само и единствено ако разликата се дължи на консумиране на капитал и/или богатство.
Онова общество обаче, което съществува за да консумира натрупаното от предците си богатство има кратък период на съществуване. В дълъг период патагонецът ще получава по-малко реално възнаграждение от тасманиецът, докато последния го превъзхожда в производителността на своя труд.
И така, след като логически достигнахме до основния извод, а именно, че за да се повишават устойчиво реалните заплати (и стандарта на живот) в едно общество, основано на социалното разделение на труда, производителността на последния трябва да нараства, е време да зададем следващия по важност и значимост въпрос – какво определя производителността на труда ?
Защо производителността на естонецът, чехът и словакът превъзхождат тази на българина ? Да не би някаква метафизична сила да ограничава силите на всемогъщия нашенец ? Или пък Дядо Коледа е спрял да идва у нас ? Нищо подобно.
Отговорът може да ни даде бедстващият Робинзон. Останал сам на безлюдния остров той няма избор освен да ловува за да се изхранва. Да лови риба например. Ако използва двете си голи ръце за тази цел той ще хваща по 1 риба на ден, която едва ще стигне за да задоволи глада си. Ако обаче си изработи мрежа и/или харпун, той ще умножи неколкократно своя улов и ще може дори да заделя храна за да започне строежа на колиба, в която да се крие от слънце и бури.
Казано иначе, колкото повече инструменти и оръдия на труда (наричани днес капиталови стоки, чиито еквивалент са машините, оборудването, сградите и др.) има Робинзон на разположение, толкова повече той ще произвежда. Т.е – толкова по-производителен ще бъде неговият труд и толкова повече удобства това ще му носи.
Да се върнем в наше време. Колкото по-бързо нарастват количеството капиталови стоки спрямо нарастването на населението в едно общество, толкова по-производителен ще бъде труда на това общество, съответно – толкова по-богато ще бъде то. Това и само това в дълъг период може да донесе благоденствие и нарастващ стандарт на живот.
Никаква метафизична или всемогъща сила не ощетява българина. Ниската му производителност на труда е резултат от по-ниското натрупване на капитал, отколкото в Естония, Чехия и Словакия. От графиката се вижда голямата разлика в началото на разглеждания период (2000 г.).
Докато тези държави реформираха в голяма степен социалистическите си икономики още в началото на 90-те години на миналия век и оставиха частния сектор да натрупва капитал, то България се забави. Ужасно много закъсня. Капиталът на единица от работната сила у нас расте до 2008 г., като след това намалява до 2010. След това обаче темпът на нарастване е значително по-слаб, отколкото в Чехия, Словакия и Естония. България отново изостава в натрупването на капитал.
Някои нови икономически теории твърдят, че друг важен фактор на производителността на труда е т. нар. човешки капитал. Казано простичко, колкото по-образовано и информирано е едно общество, толкова по-добре ще използва наличните капиталови стоки и като резултат ще повиши производителността за единица отработено време. Разбира се, тази идея заслужава сериозни внимание, но има определени причини, поради които тя трудно би могла да обясни ниската производителност в България, спрямо Чехия, Естония и Словакия.
Да се върнем отново при Робинзон. Какъв би бил смисълът нашия герой да се обучава как да използва струг, или принтер, при положения, че той е доста далеч във времето от въвеждането им в експлоатация. Има ли смисъл едно общество да знае как да използва миялна машина, ако в ежедневието си то е достигнало едва до дезодоранта.
Ако България имаше адекватна, напреднала и прогресивна технологична структура, резултат от дългогодишно натрупване на капитал, човешкият капитал щеше да има значение и щеше да обясни (а за сега не успява да обясни) относително по-ниската производителност на труда у нас, в сравнение с комшиите ни.
Трудът в България е ниско квалифициран, защото икономиката ни има много ниска технологична база, резултат от слабото натрупване на капитал, в сравнение със съседите ни – Чехия, Естония и Словакия. Затова гражданите на тези страни живеят по-добре от българите. Всяка друга причина може да бъде или въображаема, измислена от някой политик популист, или нерелевантна. Като например Дядо Коледа и асоциираната с него бездънна държавна благотворителност. Все едно ресурсите не са ограничени.
В заключение сме длъжни да отговорим на логичния въпрос. Ако обществото ни се нуждае от натрупване на капитал, как да му дадем възможност да се справи с проблема ?
Свободната предприемаческа инициатива се е доказала исторически като най-ефективния, устойчив и бърз начин за забогатяване на дадено общество. В този смисъл, ако България иска (въпреки закъснението си) да настигне съседките си в натрупването на капитал, повишаване на производителността на труда (последвано от покачване на стандарта на живот), тя трябва да преустанови олигархичния псевдо капитализъм в който толкова здраво се е вкопчила и да освободи бизнеса от административните режими, а трудовия пазар от хватката на синдикатите.
Нито Дядо Коледа, нито работодателят му (държавата) могат да създават капитал. Те са се специализирали в точно обратното – консумирането му. Дайте механизъм на политиците да ръководят икономиката и гледайте как обществото вкупом се преселва при нашия иначе абстрактен Робинзон.
