Политиците отново се вживяват в ролята на спасители на нацията, апологети на модерната социалистическа държава. Само, че отново не са разбрали за какво иде реч. И отново са на път да объркат нещата.
Компаниите за бързо кредитиране експлоатирали бедния заемополучател. За да бъде спасен последния от лапите на злите кредитори, политиците се напънаха и родиха колкото старата, толкова и доказано погрешната идея – да установят таван на лихвите. Както често сме казвали, обикновено целите, които политиците си поставят са добри и възвишени. Проблемът е, че средствата, които използват за постигането им не само, че не водят до желаните резултати, ами тъкмо обратното – променят ситуацията към посока обратна на поставената от тях цел. Таванът върху лихвите е един от тези инструменти.
Онова, което политиците не могат да разберат е, че хората доброволно пристъпват към сключването на сделка за бърз кредит. Това тяхно действие изразява рационалното съждение, че сключването на въпросната сделка по някакъв начин ще подобри тяхното (на хората) състояние. Казано с други думи – сключването на договор за бърз кредит е израз на ценностната преценка на заемополучателя, че този заем е средство, чрез което той може да подобри своето положение и да намали чувството си на неудовлетворение от ситуацията, в която е бил преди сключването на сделката.
Щом сделката е доброволен и целенасочено търсен от заемополучателя акт, то нейното формално сключване означава, че последният е преценил и оценил, че платената цена (лихвата по бързия кредит) е поне равна (ако не и по-ниска) от ползата, която взетата сума ще му донесе, а именно – подобряване на неудовлетворителната ситуация, в която клиента е бил преди сключването на сделката.
Всеки заемополучател прави индивидуална ценностна оценка на цената, която продавача иска от него и я претегля спрямо очакваната полза. Щом сделката е сключена, значи купувачът (клиентът) оценява размера на лихвата за по-маловажен от неудовлетворението, което изпитва преди сключването на заема. И тук идва моментът, за който политиците са в тотално неведение.
Всеки клиент има различна преценка за това коя лихва (цена) е висока и коя – ниска, в зависимост от ситуацията, в която се намира. Единствено и само клиента е наясно с жертвата, която прави вземайки бързия кредит и съответната полза, която използването на парите ще му донесе. Абсолютно невъзможно е някой друг човек (камо ли политик) да знае коя цена е висока за индивида X, или ниска за Y. Това би могло да бъде претенция за знание, но и такова в търсения смисъл.
Ако например индивидът X се намира в неудовлетворителна ситуация и счита, че парите в брой (бързия кредит) са средство, което ще намали въпросната липса на удовлетворение, той ще пристъпи към съпоставяне на ползата, която би получил от кредита и цената, на която продавачът е готов да му го даде. Ако лихвата е Z лв., а ценностната преценка на X (която, както вече казахме е строго индивидуална и не може да бъде постигната от друг човек) е, че получената полза от заема ще бъде Z+1 (или най-малко Z), то сделката ще бъде сключена.
Обратно, ако X преценява, че полученото удовлетворение (подобряване на предишната неудовлетворителна ситуация) ще бъде Z-1 , то сделка няма да има.
Да видим как стоят нещата при другата страна на сделката – продавачът, или кредиторът. Първо, от самото начало трябва да кажем, че щом той е склонен да даде пари в заем, това означава, че към дадения момент той е готов да се откаже от тяхното разходване, за сметка на възможността в бъдещето да разходва повече.
Това е основно изискване от страна на кредитора за да пристъпи към сключването на заемната сделка. Колкото по-склонен е да отложи своето бъдещо потребление заемодателя, толкова по-ниска ще бъде изискваната лихва. Но това не е единствения компонент на цената на сделката. Влияние оказва също така и оценката на риска от неизпълнение (който включва също оценката на политическия риск), както и т. нар. транзакционни (по осъществяването на сделката) разходи.
И докато последният компонент може да бъде обективно измерен, то първите два компонента са строго субективни и са въпрос отново на индивидуална ценностна преценка от страна на заемодателя. Сумата от двата субективни компонента (склонността на кредитора да се откаже от текущо потребление за сметка на бъдещо такова и оценката за предприемаческия риск) и транзакционните разходи ще формират търсената цена от кредитора (лихвата по заема).
И така, да се върнем на пример от по-горе. Ако кредиторът Y е склонен да даде сумата от M лв. на клиента X, при лихва Z и в същото време X оценява бъдещата полза от взетия заем на Z+1 (или най-малко на Z), то сделката ще бъде осъществена. Това е единствено и непосредствено условие. В тази ситуация никой не експлоатира другия, тъй като и двете страни получават удовлетворение най-малкото равно на направената от тях жертва (платената цена).
Какво се случва, ако в тази ситуация се намесят политиците с техните тавани по лихвите? Ако установеният таван е по-висок от Z(т.е. пазарно установената лихва), то политиците няма да попречат на цялостната ефективност и подобряване на ситуацията на участниците в сделката. Ако обаче таванът е при лихва Z-1, въпросната сделка не може да бъде осъществена.
Така заемополучателят няма да може да се възползва от най-доброто избрано от него средство за намаляване на чувството му на неудовлетворение (подобрение на неговата ситуация), защото втория (кредитора) няма да е склонен да предостави заема (тъй като цената установена от правителството е по-ниска от онази, която би покрила неговите три компонента). Крайният резултат ще бъде постигане на обща неефективност. Да припомним, че това е точно обратния резултат от целта, която политиците си поставят като установяват ценови тавани.
Другата голяма заблуда, в която политиците тънат по отношение на бързите кредити е, че понеже лихвите са „прекалено високи“ (припомняме, че подобно съждение е абсолютно безсмислено, когато се отнася до друг/и индивид/и), то значи кредиторите печелят много, експлоатирайки заемополучателя.
Онова, което се пропуска тук е, че ако печалбите от бързите кредити са толкова високи, то в съвсем близкото бъдеще все повече и повече предприемачи ще се насочат към тази дейност за да се възползват от икономическите печалби. Какъв ще бъде резултата от по-голямото предлагане и конкуренция ? Спад в лихвите и драстично намаляване на печалбите на кредиторите.
Установявайки таван по лихвите на бързи кредити политиците няма да направят нищо друго, освен да пренасочат свободните средства в икономиката от най-доброто им използване (премахването на неудовлетворението на X), към някакво друго, не толкова ефективно разходване. Избирането на конкретна стойност на тавана е субективен момент, който със сигурност ще подцени ползата за някои индивиди и ще я надцени за други.
Не е възможно избиращия конкретната стойност за таван на лихвата (някой бюрократ) да е наясно какъв размер е прекалено висок и какъв е нисък за всички индивиди. Крайният резултат от тавана по лихвите ще бъде по-малко давани кредити и влошаване на ситуацията на заемополучателите.
Фактът обаче, че политиците за пореден път са избрали погрешен инструмент, не означава, че проблем няма. Тъкмо обратното – измамите са честа практика у нас, включително на заемния пазар. Съзнателната и целенасочена заблуда относно договорните отношения от някоя от страните по сделката я има и именно тя води до проблемните ситуации (а не размера на лихвата).
За да се реши този проблем политиците трябва да направят едно единствено нещо, което по принцип би следвало да правят (но така и не се научиха как) – да реформират съдебната система по начин, че тя ефективно да защитава частната собственост и да регулира договорните отношения. Ако това бъде направено (а именно то, а не ценовите тавани, е основна функция на държавата и политиците) икономиката ни ще се възстанови по-бързо, отколкото читателя може да си представи.
Авторът напълно съзнава абсурдността на идеята, че ползата може да бъде измерена. Числовият пример е използван за онагледяване и в никакъв случай не означава, че удовлетворението, щастието, любовта или други подобни състояния могат да бъдат измерени. Тъкмо обратното – както бе посочено и в настоящия текст – те са резултат от индивидуалната ценностна преценка на всеки индивид в зависимост от ситуацията в която се намира